Пелопонеската война (431 – 404 г. пр. Хр.) заема важно място в историята на древна Гърция. Основните съперници били Атина и Спарта, около които се формирали две значителни политически обединения: Атинската империя и Пелопонеският съюз.

Причини. Още Тукидид разследвал причините за войната, като най-съществените от тях били три: (1) демократичният преврат в Епидамн, предизвикал намесата на Коринт и Керкира, (2) конфликтът за Потидея и (3) Мегарският декрет. Наред с тях в съвременната историография са дефинирани също някои предпоставки с икономически и политически характер. След победата над персите източните пазари били затворени за гърците, поради което последните се насочили първоначално на север – към Македония и Тракия, а впоследствие и на запад – към Южна Италия и Сицилия. Засилването на атинското влияние на запад след основаването на Турий вероятно засегнало интересите на Коринт и Мегара.

Обявяване на войната. През 432 г. в Пелопонес било проведено съюзно заседание, представено подробно от Тукидид (Thuc. 1.67). На база на съвещанията спартанците решили в Атина да бъде изпратена делегация с ултимативни искания: да се прогонят Алкмеонидите (към тях се числял и Перикъл); всички членове на Атинския морски съюз да получат автономия. Последното на практика означавало съюзът да се разпусне. Атинската еклесия категорично отхвърлила спартанските искания и двете страни започнали подготовка за война.

Разположение на силите в началото на войната

Съотношение на силите. Всяка от двете страни имала свои предимства и недостатъци по отношение на военните си сили. Анализите на специалистите показват, че преимуществото на Атина било в нейната флота от над 300 триери, към които се добавяли и съюзните кораби, около 29000 хоплити, 2800 конници и значителен финансов ресурс. Спартанците пък имали явно превъзходство по суша, изразяващо се в над 58000 сухопътна армия, но на практика почти нямали бойни кораби, а тези на съюзниците им силно отстъпвали както по брой, така и по военните умения на екипажите им, спрямо тези атиняните. Освен това, поради естеството на държавната им уредба, спартанците не били привърженици на дългите военни кампании, които пък не били особен проблем за атиняните.

Периодизация. Съвременните учени не са на едно мнение по отношение на фазите, на които може да бъде разделена Пелопонеската война. Някои говорят за две войни (431 – 421 г. и 415 – 404 г. пр. Хр.), други различават три фази (Архидамова война, Сицилийска авантюра и Декелейска война). За всички обаче е ясно, че военният сблъсък между Атина и Спарта продължил с по-голяма или по-малка интензивност 27 години (431 – 404 г. пр. Хр.).

Архидамова война. Военните действия били започнати от тиванците, които предприели изненадващо нощно нападение срещу Платея, съюзен град на атиняните, завършило с неуспех.

През лятото на 431 г. пр. Хр., спартанският цар Ахридам II (476 – 427 г. пр. Хр.), на когото съвременните учени наричат първата фаза на Пелопонеската война, нахлул в Атика начело на 60000 д. сухопътна армия и опустошил областта, опитвайки се да предизвика решително сражение.

Спартанците продължили всяка година (до 425) да нахлуват в Атика. По същество тези набези не били особено продължителни – най-дългият от тях, този от 430 г. пр. Хр., продължил 40 дни. Въпреки това загубите и относително пасивната политика на атиняните довели до засилването на антиатинските настроения след съюзниците.

Пилос и Сфактерия

Решаващо за хода на войната се оказало завземането на Пилос, пелопонеско пристанище, от атинския стратег Демостен. Този акт представлявал сериозен удар върху Пелопонеския съюз. Последният се обединил около идеята на Бразидас, пълководец, отличил се вече във военните действия, за организиране на операция на север, към Халкидика. Войската за похода се състояла от 2000 д., в които освен отбрани спартанци влизали и илоти. Самият поход бил нетипичен за спартанската военна политика и предизвикал изненада. Освен това, спартанците се ползвали от подкрепата на македонския цар Пердикас. В резултат Бразидас сполучил да превземе някои от атинските апоикии по северния бряг на Егейско море, включително и най-важната от тях – Амфиполис. За загубата на този град Клеон обвинил стратега Тукидид, автор на „История на Пелопонеската война” и той бил осъден на изгнание.

През 422 г. край Амфиполис спартанската и атинската войски се сблъскали в последната битка от първата фаза на Пелопонеската война. Победители били спартанците. Загинали двамата пълководци, Бразидас и Клеон.

Изглед от Амфиполис на север към река Стримон (Струма)

Изтощени от военните действия, през 421 г. Спарта и Атина сключили 50-годишен мирен договор, възстановяващ статуквото от преди началото на войната. Този договор е известен като Никиев мир, наричан така според името на ръководителя на атинската делегация (Thuc. 5.18).

Противоречия след Никиевия мир и Мелоската операция. Макар и ясно фиксирани, не всички от условията в мирния договор били спазени (Thuc. 5.35.2-7). Така реално се оказало, че мирният договор не прекратил съревнованието между Атина и Спарта, а дори и не разрешавал нито един от спорните въпроси между двете сили. По-важните сблъсъци до Сицилийската авантюра били битката при Мантинея (418 г. пр. Хр.) и операцията срещу о. Мелос (416 г. пр. Хр.).

Сицилийска експедиция. В Атина пристигнали пратеници от Сегеста, в Сицилия, които търсели помощ срещу Селиунт, съседен до тях град, покровителстван от Сиракуза. Това бил поводът за атинска намеса в делата на острова. Не без дискусии народното събрание приело предложението за организация на експедиция. Подготвена била ескадра от над 100 триери, чието командване било поверено на Алкивиад, Никий и Ламах. През май 415 г. атинската ескадра отплавала към Сицилия. Въпреки първоначалните успехи и изпратените значителни подкрепления, експедицията завършила катастрофално за атиняните. До голяма степен за това допринесъл спартанският пълководец Галип и преминалият на страната на спартанците Алкивиад.

Декелейска война. През 413 г. пр. Хр. по съвет на Алкивиад спартанците превзели и се установили в Декелея, откъдето можели да контролират цяла Атика. В Атина дори бил осъществен олигархичен преврат (411 г. пр. Хр.), но скоро демокрацията била възстановена. За това спомогнали две важни победи на атинската флота над новосформираната с персийски капитали спартанска флота (при Абидос – 411 г. пр. Хр. и при Кизик – 410 г. пр. Хр.). Успехите улеснили завръщането на Алкивиад в Атина като стратег-автократор. В морска битка при н. Нотий обаче той бил победен от спартанския адмирал Лизандър. Поради силното обществено недоволство срещу него, Алкивиад бил отстранен от длъжност и завинаги напуснал Атина.

До края на войната атиняните спечелили още само една победа – при Аргинуските острови през 406 г. пр. Хр. При Егос Потами (405 г. пр. Хр.) Лизандър нанесъл съкрушително поражение на атинската флота. Не след дълго Атина била окупирана и през април 404 г. пр. Хр. градът се предал.

Дългите стени

Мирен договор. Според условията на мирния договор, атиняните трябвало да предадат на спартанците цялата си флота, с изключение на 12 кораба за брегова охрана; да съборят „Дългите стени” и да признаят спартанската хегемония.